This site uses cookies.
Some of these cookies are essential to the operation of the site,
while others help to improve your experience by providing insights into how the site is being used.
For more information, please see the ProZ.com privacy policy.
This person has a SecurePRO™ card. Because this person is not a ProZ.com Plus subscriber, to view his or her SecurePRO™ card you must be a ProZ.com Business member or Plus subscriber.
Affiliations
This person is not affiliated with any business or Blue Board record at ProZ.com.
Bulgarian to English - Rates: 0.01 - 0.02 EUR per word English to Bulgarian - Rates: 0.01 - 0.02 EUR per word Russian to Bulgarian - Rates: 0.01 - 0.02 EUR per word Russian to English - Rates: 0.01 - 0.02 EUR per word
Portfolio
Sample translations submitted: 1
English to Bulgarian: We Were Liars General field: Art/Literary Detailed field: Poetry & Literature
Source text - English My full name is Cadence Sinclair Eastman.
I live in Burlington, Vermont with Mummy and three dogs that I love.
I am nearly eighteen.
I own a much-used library card and not much else, though it's true I live in a grand house on a hill full of expensive, useless objects.
I used to be blonde, but now my hair is black.
I used to be strong, but now I am weak.
I used to be pretty, but now I look sick.
It is true I suffer migraines since my accident.
It is true I do not suffer fools.
I like a twist of meaning. You see? Suffer migraines. Do not suffer fools. The word means almost the same as it did in the previous sentence, but not quite.
Suffer.
You could say it means endure, but that's not exactly right.
The story starts before the accident.
If I even know what happened. If I am ready to tell it.
June of the summer I was fifteen, my father ran off with some woman he loved more than us.
Dad was a middling-successful professor of military history and back then I adored him. He wore tweed jackets. He was gaunt and if left to his own devices would only eat buttered toast and milky tea. He was fond of board games and let me win, fond of boats and taught me to kayak, fond of bicycles, books and art museums.
He was never fond of dogs, and it was a sign of how much he loved my mother that he let our golden retrievers sleep on the sofas and walked them three miles every morning. He was never fond of my grandparents, either, and it was a sign of how much he loved both me and Mummy that he spent every summer in Windemere House on Beechwood Island, writing articles on wars fought long ago and putting on a smile for the relatives at every meal.
That June, he announced he was leaving and left two days later. He told my mother he wasn't a Sinclair, couldn't be a Sinclair any longer. Never had been, truthfully. He couldn't smile, couldn't lie, couldn't be part of that beautiful family in those beautiful houses. Couldn't. Couldn't.
Wouldn't.
He had hired moving vans, already. He'd rented a house, too. My father put a last suitcase into the back seat, folded his narrow frame into the Mercedes (he was leaving Mummy with only the Saab) and started the engine.
I was standing on the lawn of our house when a hole opened in my chest. I fell, and my heart rolled out of my ribcage and down into a flower bed. Blood gushed rhythmically from my open wound,
then from my eyes,
my ears,
my mouth.
It tasted like salt and failure. The bright red shame of being unloved soaked the grass in front of our house, the bricks of the path, the steps to the porch. It proclaimed the dissolution of our family. My heart spasmed among the peonies like a trout.
Mummy snapped. Said to get hold of myself.
Be normal, now, she said. Right now, she said.
Because you are. Because you can be. Don't cause a scene. Breathe and sit up.
I did what she asked.
She was all I had left.
Mummy and I tilted our square chins high as Dad drove down the hill. We threw out his forgotten things and trashed the gifts he'd given us: jewelry, clothes, books, anything. We got rid of the couch and arm chairs my parents had bought together. Tossed the wedding china, the silver, the photographs.
We replaced the furniture. Hired a decorator. Placed an order for Tiffany silverware. Spent a day walking through art galleries and bought paintings to cover the empty spaces on our walls.
We asked Granddad's lawyers to secure Mummy's assets.
Then we packed our bags and went to Beechwood Island.
Translation - Bulgarian Пълното ми име е Каденс Синклер Истман.
Живея в Бърлингтън, Върмонт, с мама и три кучета.
Почти на осемнайсет съм.
Притежавам често употребявана читателска карта и почти нищо друго, макар да е факт, че живея в огромна къща, пълна със скъпи, безполезни предмети.
Преди бях руса, но сега косата ми е черна.
Преди бях силна, но сега съм слаба.
Преди бяха красива, но сега изглеждам болна.
Факт е, че откакто се случи инцидентът, съм принудена да понасям редовни мигрени.
Факт е, че не понасям глупаци.
Обичам да си играя със смисъла на думите. Забелязахте ли? Понасям мигрени. Не понасям глупаци. Думата значи почти същото и в двете изречения, но не съвсем.
Понасям.
Може да се каже, че е същото като да търпиш нещо, но не е точно така.
Историята започва преди инцидента. През юни, в годината, когато бях на петнайсет, баща ми избяга с някаква жена, която обичаше повече от нас.
Татко беше средно успял преподавател по военна история. По онова време го обожавах. Носеше сака от туид. Беше висок и изпит. Пиеше чай с мляко. Обичаше настолните игри и ме оставяше да побеждавам; обичаше лодките и ме научи да плавам с каяк; обичаше велосипедите, книгите и музеите на изкуствата.
Не обичаше кучетата и това, че оставяше златистите ни ретривъри да спят по диваните и ги разхождаше по пет километра всяка сутрин показваше колко обича майка ми. Никак не обичаше баба и дядо, и това, че прекарваше всяко лято в Уиндимиър, на Бийчуд, пишеше статии за войни водени отдавна и се държеше приветливо с роднините, когато седнехме на масата, показваше колко обича и мен, и мама.
През онзи юни на лято петнайсет татко обяви, че заминава и го направи два дни по-късно. Каза на майка ми, че не е Синклер и не може повече да се опитва да бъде такъв. Не можеше повече да се усмихва, да лъже и да продължава да бъде част от това прекрасно семейство, което живееше в тези прекрасни къщи.
Не можеше. Не можеше. Не искаше.
Вече беше наел хамалски камиони. Беше си намерил и къща. Баща ми сложи последния куфар на задната седалка на мерцедеса (оставяше на мама само сааба) и запали двигателя.
После извади пистолет и ме простреля в гърдите. Стоях на моравата и паднах. Дупката от куршума се отвори широко, сърцето ми се изтърколи от гръдния ми кош и падна в една цветна леха. Кръвта бликаше ритмично от отворената ми рана,
после от очите,
ушите,
устата.
Имаше вкус на сол и провал. Яркочервеният срам от това, че не съм обичана се просмука в тревата пред къщата ни, в настилката на пътеката, в стълбите към верандата. Сърцето ми се мяташе сред божурите като пъстърва.
Мама ми се сопна. Каза ми да се овладея.
Дръж се нормално, веднага, каза тя. Веднага, каза.
Защото си нормална. Можеш да бъдеш.
Не прави сцена, каза тя. Дишай и се изправи.
Направих каквото поиска.
Само тя ми беше останала.
Мама и аз вирнахме високо квадратните си брадички, когато татко потегли надолу по хълма. После влязохме в къщата и унищожихме подаръците, които ни бе правил: бижута, дрехи, книги, всичко. През следващите дни се отървахме от дивана и креслата, които родителите ми бяха купували заедно. Изхвърлихме сватбените сервизи, сребърните прибори и снимките.
Купихме нови мебели. Наехме дизайнер. Поръчахме си прибори от Тифани. Прекарахме един цял ден в обиколка на галерии и купихме картини, с които да покрием празните места по стените.
Поискахме от адвокатите на дядо да подсигурят активите на мама.
След това си събрахме багажа и заминахме за Бийчуд.
More
Less
Translation education
Bachelor's degree - Sofia University St. Kliment Ohridski
Experience
Years of experience: 25. Registered at ProZ.com: Sep 2013.
